Тревички

Ходих на излет сред буйни треви, високи и сухи след края на лятото. И докато се излежавахме и похапвахме ядки аз снимах наоколо.

Хълмът и едно друго чудесно местенце

В първите дни на октомври с Ники се запътихме на разходка към едно хълмче. То се намира на много лесно място, малко над село Железница, точно до разклона за село Плана. И двамата не бяхме ходили там. Оставихме колата ми на удобно място и се заизкачвахме по черен път нагоре. На равно място преди върха имаше антена на мобилен оператор. А на най-високата точка се спряхме за почивка. Тя бе обозначена с квадратен камък, зациментиран там през 1955 г. Гледката към Витоша бе страхотна, а малко по-вляво се виждаше зъбатият силует на Рила.

Като ни стана прекалено горещо от силното слънце тръгнахме да се спускаме по обратната страна на хълма с цел да си намерим сянка. Харесахме си мястото под едно борче и се търкулнахме там. Из тревата изобилстваше от стари масловки и други всякакви гъби. Хапнахме баничките, които Ники бе купил на идване и се смяхме много на Коста Цонев - дори само при споменаването на името му.

Решихме да продължим с разходката надолу по черния път. И мързеливо си помислихме как на връщане ще трябва да изкачваме същия този път до върха на хълма. Така, спускайки се, стигнахме до напречен път и трябваше да решим накъде да тръгнем. Помислих си, че вляво ще се озовем някъде близо до село Железница, затова поехме вдясно. Навлязохме в чудесна борова гора. Навсякъде беше осеяно с гъби. Едни надигаха пласта борови иглички като капак и се подаваха, а други на туфи растяха отгоре.

Повървяхме известно време по пътя, а на едно по-равно място, обрасло с мъхове, се отклонихме между дърветата. Скоро видяхме камари скали и ги приближихме. Оказа се, че те се издигат над дълбоко дере, от дъното на което се чуваше река. Скалите бяха страхотни! Покатерихме им се, обиколихме ги. От откритата им горна страна се откриваше гледка към есенната гора на отсрещния склон на планината и към слънчевото небе. А от едно място по-надолу и встрани открих три метални халки, завинтени в скалата - явно за да връзват въжетата си алпинисти, които се катерят по канарите от дерето до тук.

Направихме дълга почивка, разгледахме наоколо, открихме една червена мухоморка, наядена от охлюв, и отново се смяхме на Коста Цонев. Така стана време да ходя на зъболекар, затова поехме на обратно. Доста се изпотихме по стръмния път нагоре. На върха на хълма отново спряхме за почивка, а и за да погледнем чудесните гледки още веднъж. После се качихме в нагорещената кола и се заспускахме към София.

След няколко дни отново отидох на същото място, този път с друга компания. Ето малко снимки от тогава:

Диви коне и мълнии

Много бях харесал поляната Йолковица край Околчица. И в първия удобен момент отидохме с Любов на палатка там. Оставихме колата на черния път, водещ към лобното място на Христо Ботев и направихме една разходка - хем да й покажа забележителностите, хем да изберем място, където да се разположим. Харесахме равната трева зад няколко брезички, на границата между поляната и гората - тъкмо нямаше да се виждаме от пътя, по който понякога минаваха стада кози и овце.

Върнахме се до колата, натоварихме се с раници, чанти и торби и пренесохме всичко на един път. Като разпънахме вътрешната част на палатката се оказа, че земята е покрита нагъсто с къртичини, които правеха пода доста неравен, на бобуни. Наложи се да ги тъпчем и разравяме, за да ги заравним. Направихме си къщичката, подредихме я и легнахме блажено отпред на голямо брезентово платнище, в сянката на гората. Околната жега въобще не се усещаше.

В тревата гъмжеше от живот. Най-много се набиваха на очи различни видове огромни скакалци, които, сякаш любопитни, прииждаха на платнището. Малко по-късно забелязахме, че го ядат - стоят на едно място и го дъвчат упорито. А като ги изгониш - мястото е наръфано. Същото се случи и на джапанките на Любов. Най-досадни, естествено, бяха мухите.

В сянката бе приятно прохладно, но скоро усетихме колко влажна е земята. Въобще влагата съвсем не се харесваше на Любов. Тя понабра разни билки наоколо, за да си направим чай на примуса. Решихме да не палим огън.

Докато си пиехме чая, слънцето съвсем приближи към залез зад високите върхове. От Йолковица виждахме огряната най-висока част на връх Грамадата, който въобще не беше далеч и решихме да се покатерим бързо, за да хванем последните слънчеви лъчи. Взехме фотоапаратите и забързахме през поляната, през пътя и нагоре през храсти и камъни, към върха. Не успяхме да хванем слънцето, но гледката беше чудесна в залезната светлина. Някои все още огрени части от планината светеха в жълто.

Като се наснимахме се върнахме да хапнем пред палатката. По-късно, вече почти по тъмно, забелязахме, че в другия край на поляната, който е по-нисък, се събира бяла мъгла. Стелеше се красиво и се местеше тайнствено между храстите и тревите в сумрачната тишина.

Щом легнахме в тъмната палатка изведнъж започнахме да обръщаме внимание на всички звуци, които се чуваха наоколо. Някакво насекомо настойчиво шумолеше под пода точно до главата ми, все едно някой копаеше там. Вече се бяхме унесли, когато две нощни птици с пронизителни писъци започнаха да се карат съвсем наблизо и ни стреснаха. Но в един момент сме заспали.

На сутринта отново се изтърколихме с книжки и списания на платнището пред палатката, в сянката на брезите. Този път, освен скакалците и мухите, ни превземаха и пеперуди. Кацаха ни по няколко наведнъж и правеха следния ритуал: първо изпускаха от края на коремчето си върху гола кожа кръгла прозрачна капчица, а след това развиваха дългото си хоботче, размазваха я и я изпиваха. После пак. Любов ми обясни, че така си набавят соли.

Цял ден мързелувахме на сянка. Четяхме, хапвахме и си обяснявахме разни работи.

Привечер от нашия край на поляната ни изненада стадо от 25 коня. Те, подплашени от нас, ни заобикаляха отдалеч тичешком и се събираха в другия край на поляната. Там се успокояваха, изчакваха се и пасяха вяло.

По-късно, когато вече си бяха отишли, бялата мъгла отново започна да се събира, но доста по-слабо от предишната вечер - явно влагата намаляваше - цял ден не беше валяло.

Вече спяхме, когато ни събуди далечен тътен на гръмотевици. Светкавиците проблясваха начесто някъде зад върховете. Беше към 2 часа след полунощ. Будни и притихнали, се ослушвахме и се надявахме бурята да ни подмине. Но не - скоро първите едри капки издумкаха по опънатия плат на палатката. А след това ни връхлетя с цялата си мощ. Толкова интензивни мълнии никога не бях срещал. Буквално всяка секунда проблясваше ослепителната светлина, която виждах дори под клепачите си. Грохотът беше невероятен - викахме си, за да се чуем. Единствения плюс в ситуацията беше, че палатката издържа на пороя и не се намокрихме. Имах чувството, че трае часове, а може би не е било повече от половин час, но отмина бързо, както и дойде.

На следващата сутрин искахме да си тръгваме, но палатката бе мокра отвън, така че взех салфетки и я подсуших. А от утринното слънце тя съвсем изсъхна, докато си съберем багажите. И така, отново натоварени стигнахме до колата през мокрите треви, където се облякохме по-прилично за градска среда. Потеглихме към Вършец.

Из Врачанския балкан

На 3 юни, ден след деня на Ботев, с Деница потеглихме към нейното село - Люти брод, където трябваше да има събор и възстановка на трагичната участ на оцелелите от Ботевата чета - избиването им в местността Рашов дол. Пристигнахме навреме, спряхме край няколко сергии с играчки и розов захарен памук и тръгнахме към мястото. По мост над Искъра, през релсите на влака, охранявани от полицаи, по стръмна пътека нагоре, под надвиснали клони, отрупани с бели жасминови цветове.

Пътеката ни изведе на стръмна поляна, където се беше събрала голяма публика, а от трибуна се произнасяха речи и се четяха ботеви стихове. Тук трябваше да се изиграе възстановката. Виждаха се хора в народни носии, четници в бели и турци в сини униформи. След малко започнаха да стрелят оглушително във въздуха. От събитията не видяхме много, защото не бяхме застанали на подходящо място - само турците на няколко пъти минаха пред нас гърмейки. Едно дете се разрева, защото баща му, облечен като турчин, падна уж убит на тревата. След това хората започнаха да си тръгват по пътеката надолу. Тръгнахме и ние. На едно отклонение повечето завиваха и отиваха на малка полянка с паметник с вечен огън и дървен топ. Оттам имаше чудесна гледка към селото.

Докато разберем какво става, топът гръмна. И оттук започна да се разотива публиката. Тръгнахме надолу. Край реката видяхме табелка "Вода", която сочеше към малка пътечка. Отидохме да я видим. Не след дълго сред буйната зеленина открихме обрасла чешмичка.
Върнахме се в селото, при магазина на приятелите на Деница. Те ни поканиха на обяд, понеже било събор. Но казаха да отидем след час. Ние решихме през това време да видим близкия язовир Острог - Деница да ми го покаже. Движехме се с пежото на баща й - голяма светло зелена кола.
Край водоема нямаше никой, освен няколко кучета на синджири. Под навеса с огромна маса и пейки имаше много лястовичи гнезда пълни с малки, чиито опашки стърчаха навън. По гредите бяха заковани парчета шперплат, които да поддържат гнездата. Събухме си обувките и се отдадохме на джапане и снимане.

Времето мина неусетно и трябваше вече да тръгваме за обеда. Деница реши да пробва един черен път дали не стига точно до нейната къща. Той беше доста кален, колата се пързаляше като шейна. Преди стръмните участъци слизах и минавах напред, за да видя дали е проходимо. Напредвахме бавно и цапахме колата. На едно по-широко място Деница обърна и заяви, че не е това пътя. Върнахме се на асфалта. Но само за малко - на следващия черен път тя отново зави. Сега настилката беше чакъл и се движехме доста по-лесно. Оказа се, че сме уцелили, но вместо до къщата й, свихме надолу, към магазина, където ни бяха поканили.
На двора, под асма, на Г-образна маса седяха десетина възрастни хора, които, както после се оказа, почти всичките били роднини - магазинерът имал 4 братя и 3 сестри. Преселници от Добруджа. Някои бяха раждани в Румъния, някои - работили в Добрич... По масите имаше салатки, наляха домашна ракия и започнаха всяка минута да викат "Наздраве!". Срещу мен седеше дребна баба, на която много й се приказваше, затова не спря да ми обяснява как било някога, как почивката й за 15 дни струвала 14 лева, как й треперела едната ръка и не я държали краката, защото е работела в обувния завод "Добрич", където с чук върху коленете си е правела обувки, преди да докарат машини... Деница отиде да помогне за сервирането в кухнята и започна да поднася огромни порции агнешко - току-що извадено от пещта на двора. Като сложи и на себе си, седна и въпреки, че е вегетарианка от 3 години, го погълна. Нямаше как - на събор сме, на гости... След това и баницата пробва, и няколко чаши бира изпи, и през цялото време тъжно си галеше стомаха. Аз се въздържах от тези екстри - агнешкото ми беше предостатъчно.
След два часа и половина прекарани на трапезата, най-сетне намерихме сили да преодолеем любезността на домакините и да си тръгнем. Отправихме се към близкото село Оселна, където има рибарник, за да си купим пъстърви за вечеря. Оказа се изключително дълго село. Пътувайки по безкрайната уличка, на една къща съзрях табела: "улица Смели хора" и реших на връщане да се снимам с нея, но после не я открих. В рибарника дремеха няколко огромни кучета, а любезен батко ни извади четири пъстърви от водата. От магазина на площада си купихме банани, боза и шоколад.
Върнахме се обратно в Люти брод и най-после стигнахме до къщата на Деница, която се намира в края на най-стръмната улица в селото, много близо до Ритлите. На масата в кухнята намерихме топла баница - съседката, бивш автомобилен състезател, я беше направила за любимата си Деница. Все още тежки от обеда, решихме незабавно да отиваме на разходка, докато е още светло.
По пътечка през Ритлите стигнахме до стърчащи над дефилето бели скали с чудна гледка към Искъра и Черепишкия манастир, към релсите и шосето. Снимахме бръмбари и пеперуди, камъчета и цветенца - гъмжеше от интересни същества.

Когато слънцето започна да се скрива зад отсрещните била тръгнахме да се връщаме към къщата. По пътя си набрахме торба мащерка от многобройните ароматни туфички - да зарадваме Любов. Освен това наблюдавахме с интерес как един метално син торен бръмбар майсторски си направи топче от прясно ако. Откъсна си парченце с предните крака и започна да го търкаля по изпълнения с препятствия терен. През цялото време малки камъчета се лепяха по топчето, като го правеха тежко, а той ги чистеше и продължаваше трескаво да го търкаля.
Като се прибрахме се заехме да палим огън на двора, за да има време да стане жар. Дървата бяха доста мокри, така че им трябваше постоянно помощ от наша страна, докато пламнат както трябва. Деница нагледа градинките, аз почистих рибата. Уморени, вече по тъмно, седяхме на столове край огъня и чакахме. Скарата побираше по две рибки, така че ги пекохме на два пъти. Малко след полунощ приключихме. Влязохме в къщата, хапнахме по една пъстърва от лакомия и Деница извади одеялата. В банята се срещнах с черен скорпион. Знаех, че обитават къщата, но за пръв път виждах тук.

На сутринта станахме рано, пооправихме къщата и потеглихме. Първо до Мездра, за да заредим бензин. Там съм бил няколко пъти и докато съм чакал прекачване на гарата съм обикалял по улиците, но сега видях други части на града, които много ми харесаха.
След това се върнахме до Люти брод, откъдето се отклонява един път през село Челопек за връх Околчица. Поехме по него. Той се извиваше нагоре по възвишенията на Врачанския балкан и на места откриваше прекрасни гледки към Враца и няколко селца в равното, а зад тях - ниската планина Веслец. Спряхме на паркинг до каменно стълбище. То ни отведе до паметника на връх Околчица, който представлява огромен каменен опълченски кръст. Около него бяха разположени многобройни всевъзможни антени. Подножието на постамента бе затрупано с венци, на чиито ленти бяха изписани имената на партийни и държавни ръководители. Явно бяха поставени преди два дни по време на честванията тук. Просторният пейзаж отново ни привличаше и ние го наблюдавахме ту с просто око, ту през фотоапаратите си.

Силният студен вятър, въпреки слънцето, ни накара да се върнем към колата. Смъкнахме се към предишен паркинг по пътя, откъдето започваше пътека към лобното място на Христо Ботев. В същото време в тази посока вървеше бавно стадо кози и овце, с много малки, с три кучета и овчар. Заговорихме се с него, Деница се порадва на агънцата и яренцата, кочът я подуши, явно я одобри и я подмина. Тръгнахме по табелите и маркиворката. Минахме край чудната поляна Йолковица, където си заплюхме да дойдем на палатка някога.

Отклонихме се от черния път, по който вървяхме досега. Маркираната пътека завиваше вляво и постепенно навлизаше в гора. В страни от нея, в шубраците открихме каменен знак, подобен на паметник, който сочеше към пътя на Ботевата чета. Не след дълго стигнахме и до него - на малка поляна, върху камък бяха изписани стихове на Елисавета Багряна за Ботев. Встрани имаше табела, на която се казваше, че мястото е посочено от единствения останал жив свидетел на трагичното събитие - Никола Обретенов.

Оттук продължихме по стръмна пътечка, която се спускаше надолу през гората към Йолковица. Така можахме да преминем през цялата прекрасна огромна поляна и да се върнем на черния път. Там отново се засякохме с бавното стадо. Пак се заговорихме с овчаря. Попитах го и той каза къде наблизо има вода, така че палаткуването би могло да е и по-продължително!

Качихме се в колата и поехме обратно надолу, като спирахме често да снимаме панорамните гледки, които се откриваха. В село Челопек разгледахме вековен дъб, който бе осиновен от фирма за рязане и поддръжка на дървета. Имаше оградка и три табелки. Под сянката му на пейка седеше човек, който ни каза, че в това село вятърът никога не спира.

След това потеглихме пак до рибарника в село Оселна - исках да купя още пастърва, за да занеса вкъщи. Този път четирите рибки ми ги извади една не много мила леля. А и исках да се снимам с табелата на улицата - дебнех я по къщите много внимателно. И я открих! На площада имаше събор - значи на 3 юни е в Люти брод, а на 4 юни - в Оселна. Хора се бяха насъбрали в кръг, в който с народни носии деца играеха хора. На паркирал автобус наблизо имаше табела "Ансабмъл Драгоманче".

Следващото място, което бяхме набелязали за посещение бе Вазовата пътека, която тръгва от гара Бов към водопада Скакля и село Заселе. По пътя си спряхме край кръчмата до Лакатник, за да налеем вода и поснимахме тукашните водни скокове.

От гара Бов има големи табели с образа на Вазов, които сочат откъде е за пътеката - по доста стръмен път. Оставихме колата на нещо като паркинг и тръгнахме нагоре пеша. Пътеката минаваше през двор с ограда, на която има няколко табели, забраняващи преминаването и паркирането там. Доста тъпо се почувствахме. Но минахме. Оказа се, че сме на прав път. Подминахме беседка и вила, която предлага стаи, дървено мостче и пещера, пригодена с каменна маса и пейки за пиянски забави.
През гората се ходеше по-лесно по стръмната пътека. В сянката на дърветата хладният вятър съвсем изгонваше жегата. В една пролука в зелените корони успяхме да зърнем високо в скалите началото на водопад Скакля - вятъра разпрашаваше водата и я носеше в различни посоки. След усилено изкачване се озовахме на открито място, откъдето се откриваше просторна гледка - и към дяла на Стара планина - Голема планина, с къщички в пръснати махали, като гъбки на туфички, и към високите скали с водопада. Той сега беше с малко вода, пръските му мокреха отвесните стени и вода по-надолу не достигаше. Тук решихме да починем и да обядваме. Намерихме си сянка върху една гладка скала, край която змия се припичаше на слънцето и дълго време не ни забелязваше. Извадихме останалите от снощи две печени пъстърви и хапнахме чудесно. Отказахме се от по-нататъчно катерне нагоре, затова се заспускахме наобратно. Качихме се на колата и хайде към София.
В Своге двама стопаджии с китара ни махнаха и Деница наби спирачки. Качихме ги - и те бяха за София. Идваха от Лакатник. Другата част от компанията им решила да ходи към морето, ама те имали работа и трябвало да се прибират. Бяха студенти - единият се чудеше дали ще може да си хване някаква лекция следобед.
На Околовръстното шосе вече, една табела, на която пишеше, че София е вдясно, подлъга Деница и тя зави. Оказа се, че сме в Световрачане. Обърнахме и отново продължихме по Околовръсното към Цариградско шосе. Аз й обясних, че като сме на околовръсното и пътуваме по часовниковата стрелка, на всяко отклонение надясно ще пише "София". Така, в добро настроение, се прибрахме.

Средногорска разходка

В неделната сутрин на последния ден от май по ICQ Деница ми предложи разходка. Ние с Любов, разбира се, веднага се съгласихме.

И така, Деница дойде, натоварихме се в ровърчето й и потеглихме полека. Първо през магазинче, после през бензиностанция... Напуснахме София в посока Пловдив, но бързо слязохме от магистралата. Бяхме се запътили към Ихтиманска Средна гора - там да си намерим приятно местенце. Подминахме Нови хан и Вакарел и се отклонихме от главния път към Панагюрище. Тук местността ставаше особено приятна - потънали в зеленина, огрени от слънцето след продължителните дъждове предишните дни, горички и полянки ни изкушаваха от двете страни на пътя. От време на време вдясно се откриваше панорама към заснежената грамада на Рила.

На картата бях харесал едно селце, стоящо встрани от пътя за Панагюрище, на края на една отбивка. Казваше се Бърдо. Изглеждаше закътано сред гънките на Средна гора, далеко от всичко. Решихме да го посетим и да си харесаме местенце в околностите му.

Пътят в селото ни изведе на площадче, откъдето се разделяше. Ние спряхме и се зачудихме накъде да продължим. В това време от отворената врата на продавницата възрастната магазинерка зад щанда ни попита дали сме за погребението. "Не", отвърнахме и бързо продължихме по десния път. Той ни отведе до съседна махала, където спряхме на широко място пред метално хале, в което машини ритмично тракаха.

Обедното слънце печеше съвсем лятно, но ветрецът бе хладен и разходката се очертаваше да е много приятна. Вървяхме покрай необитаеми къщи - някои стари и рушащи се, други - нови, строени-недостроени. Тук-там бяха спрели коли - не беше съвсем безлюдно. По една тревясала уличка кривнахме встрани, към мокри поляни и ливади. Животинският свят изобилно се представяше от  всякакви насекоми и скрити птички, които чуруликаха отвсякъде. Любов намери един особено красив огромен щурец, когото снима.

Скоро решихме, че ще е по-добре да излезем извън селото и вече да си намерим място за установяване - някъде сред чудесната зеленина, пък ако може и панорамна гледка да има. Единственият проблем беше, че отстрани на тясното шосе нямаше много възможности за спиране. Затова отбихме колата по първия появил се черен път и я оставихме там, а ние - с раници на гръб, тръгнахме между борчетата и цветята.

На една полянка си харесахме местенце със сянка и се разположихме. Веднага те двете започнаха да вадят провизиите - явно бяха огладнели. В магазинчето на тръгване не бях отишъл с тях и сега разбирах какво бяха напазарували. Извадиха бяла питка, две кутийки триъгълни топени сиренца - най-разнообразни, пушен кашкавал, огромна туба горчица... Носехме също така ябълки и банани, голям плик сурово кашу... А за пиене - кутия сок от кайсии и бутилка вода от Ком. Освен това бяхме взели бисквитите с фъстъчен крем, които Явор наскоро ми подари. Солетите и семките въобще няма да ги споменавам. Голямо угощение се получи!

След като похапнахме Деница се изфука с новите си пастели - май бяха 40 на брой. Но, кой знае защо, започна да рисува с молив. Любов също започна да рисува с молив, но тя пък използваше и малък транспортир.

Тихо и забавно си прекарваха момичетата сред птичите песни, като се местеха ту на слънце, ту на сянка. А аз направих едно кръгче с фотоапарата. Наблизо попаднах на пищно цъфнал глог, по чиито цветчета се срещата всякакви гладни насекоми - бръмбари, пчели, мухи... През няколко била се виждаше снежната Рила, а по-встрани - не толкова снежната Витоша.

Като се върнах Деница също бе отишла да пообиколи, а рисунките й лежаха на шарената сянка. Любов пък вече изрязваше своите. "Какво е това?", попитах я. "тРНК", отвърна тя. После ми обясни къде застават аминокиселините и как това всъщност е част от процеса на производство на белтъци. На мен пък ми приличаше на християнска символика.

Докато Любов си завършваше макетите решихме, че можем да продължим разходката си по посока на Панагюрище. Събрахме си играчките и се върнахме в нажежения автомобил. Потеглихме. Пътят ни минаваше покрай язовир Тополница, който бяхме любопитни да видим. Щом съзряхме водоема Деница спря. Оказа се, че се намираме на мястото, където река Тополница се влива в язовира след голям меандър. Поразгледахме и поснимахме - аз - водата, а Любов - цветята и мен. На Деница пък й бяха свършили батериите за фотоапарата, та тя ги търкаше всячески, за да събуди в тях живот за още един кадър. А отсреща се виждаше село Поибрене.

Отново потеглихме. От навигаторското място до шофьора, разглеждайки картата открих, че пътят ни минава през село Оборище, до което е историческата местност Оборище, където се е провело първото народно събрание. Никой от нас не беше ходил там, така че на отбивката завихме и не след дълго спряхме на паркинг край бариера. От тук през гората тръгваше широка алея покрай малко поточе, което имаше странен резедаво оранжев цвят. Зачудихме се дали не е замърсено от намиращите се наблизо рудници.

Покрай алеята на няколко пъти срещахме патриотични мисли и стихове от видни възрожденци и революционери, изписани върху каменни плочи. И стигнахме до паметника. Прочетохме историята на събитията, а отдолу бяха изброени имената на участниците в първото народно събрание. Направи ми впечатление, че едно име беше заличено, като на мястото му самият камък бе издълбан.

Вдясно на камара се търкаляха опоскани стари венци и ленти с имената на управници и политически сили. С това изключение боклуците бяха в малки количества, но не липсваха. На една пейка стоеше изхвърлена пълна с отпадъци найлонова торбичка. Любов я взе и по обратния път събрахме няколко блестящи опаковки. Изхвърлихме я чак на паркинга, в контейнер, защото кошчета край алеите нямаше.

Оттук потеглихме към Панагюрище, макар че вече приближаваше вечерта. Бях чувал, че паркът зад огромният паметник е приятен, затова исках да го разгледам.

Не уцелихме центъра от първия път. На няколко пъти изчаквахме тежки крави да освободят улицата. Но накрая спряхме край площада, който беше пуст в неделната вечер. Сградите на общината и на читалище "Виделина", църквата, монументалното стълбище и огромният паметник над тях топло сияеха в лъчите на ниското слънце. Започнахме да се изкачваме по нагорещените стълби към каменния хайдутин. По тях кипеше живот - тинейджърки слушаха тихо чалга и си говореха, момченца се хилеха, спортна лелка в бяло четеше книга... Разминахме се с няколко туристи с фотоапарати като нас. Зад паметника започваше гора, пронизана от много пътеки, слизащи към различни части от хълма или продължаващи по планината. Продължихме напред и скоро стигнахме до друг, малък паметник, на който пишеше, че от това място е пукнало черешовото топче. Местността нататък изглеждаше много приятна. Но за съжаление вечерта приближаваше, слънцето клонеше към залез, затова избрахме една от обиколните пътеки, по която се спуснахме в града.

Потеглихме по обратния път към София, а слънцето ни печеше право в очите, докато не започна да се скрива зад червените облаци над хоризонта, като ни показа невероятен залез в който участваха черен облак - летяща чиния и оранжев облак - менящо се животно.

Агнето и Майки

По случай Гергьовден дядо ми Христо искаше да се съберем на агне при тях в село Ъглен. Така и направихме. Баща ми Йото уговори да купим едно, намери и кой да го заколи, оправи и опече. Отидохме да го вземем. Баща ми влезе в обора със стопанина, избра едно, хванаха го и го изнесе. Сложиха го на земята, вързаха му краката и аз го метнах на рамо. А Любов ни снимаше, въпреки че й беше мъчно.

Откарахме го при хората, които ще го приготвят на другия ден и го пуснахме при техните овце и агнета. То явно се беше стреснало, лежеше и не мърдаше, въпреки че беше развързано, а другите обитатели на двора дойдоха да го подушат.

Вечерта, по тъмно, докато седяхме на масата, вечеряхме и пийвахме, на вратата се появи човек и повика баща ми, защото някакъв чужденец бил дошъл. Баща ми пък извика със себе си и Любов, която знае най-добре английски. Баба ми Юлия, която не чува добре, попита: "Какво, какво?". "Чужденец!" - викаме по-силно ние. "А, само да не го доведе тук" - отвърна баба с надежда. Но след няколко минути те се върнаха с англичанина Майки. Направихме му място край масата. Разбрахме, че е от Съсекс, на 28 години и че е тръгнал от Брюксел за Ерусалим пеша през януари. Пилигрим. Без пари. Баща ми се радваше да срещне такъв човек - нали и той беше обиколил Индия преди време по този начин заедно с един роднина - Маринчо (или Arthur Bogomil Burton, както се е прекръстил по-късно), който пък от десетки години обикаля света пеша.

Някой от компанията се притесни да не е вегетарианец, че в момента нямаше да има какво да му предложим за вечеря. Той отвърна, че не е никакъв -тарианец и яде от всичко. И ракия не отказа. Разбрахме, че всъщност са тръгнали двама - той и негов приятел, като идеята била на другия. Но онзи бързо се отказал в студената зима и се прибрал. Майки продължил сам и ето го сега тук. Избирал да се движи по малки пътчета, избягвал големите натоварени шосета. Имаше едно малко атласче на България, което се разпространявало безплатно с някакъв вестник и по него се ориентираше. Като го попитахме накъде отива след Ъглен, той каза "Драгана" и извади списък на малко листче с имена на села и градове, които беше решил да са му маршрута. Странно ни се видя, понеже не беше най-лесния и най-бърз начин да се стигне до границата с Турция. Но той явно не бързаше.

За през нощта го подслониха нашите гостоприемни роднини Цеца и Вальо, които също бяха на масата, защото у нас нямаше място.

На сутринта отидохме да видим майстора Вальо (друг Вальо, при когото оставихме агнето), как ще го приготви. Майки дойде с нас. Носеше си пластмасова кутийка, в която си държеше малко апаратче, тефтерче и други работи. Зачудих се защо не ползва чанта. Може би тази кутия беше непромокаема.

Агнето беше заклано, одрано, изкормено и почистено за норматив! Майки гледаше любопитно и чат-пат питаше по нещо. Каза, че Вальо бил точен и прецизен като доктор. После разбрах, че това не му е първото клане, на което присъства, откакто е тръгнал.

Това зрелище приключи бързо и решихме да се разходим, докато агнето се опече в специалния трап, който нагряваха още от вечерта.

Заведохме Майки до Червена стена - местност в каньона край селото, където има голяма пещера - Очилатата дупка. Тя е била дълбока километри, но при взривове за прокопаване на напоителен канал в местността над нея, се е срутила и сега не може да се влиза много навътре. Там са открити следи от живота на първобитни хора. Гледката от входа й към каньона на река Вит е страхотна. Стояхме тихо и се наслаждавахме. Любов снимаше нас, баща ми - птички, а аз - пещерата.

Бях се отдалечил, когато чух, че ме викат. Отидох бързо. Бяха видели лисица да ходи долу при реката, но нямали апарат - на баща ми му свършили батериите, а в мен беше другият.

Стана време да се прибираме. В къщи дадохме на Майки да ползва компютъра - оказа се, че той пише блог - http://richardandmikey.wordpress.com/, когато намери интернет по пътя си.

Към обед отидохме да вземем агнето. Вальо избута въглените настрани от металния капак, измете го с метличка и го вдигна с две метални дръжки. Отдолу, в плиткия трап, стоеше тавата с опеченото агне. Хванахме я с баща ми и я понесохме към къщи.

Всичко беше вкусно, а Майки заяви, че сега разбира защо в Англия не ядат дреболии - защото са глупави! Баба ми нареди да ни се даде от агнето - на Майки - за изпът, а на нас - за вкъщи. Като хапнахме, се приготвихме да си ходим. Ние с Любов - към София, а той - към съседното село Драгана, въпреки че започваше да ръми леко. "Това не е истински дъжд", каза Майки.

Пътеката зад манастира

Пътувахме с Любов към село Ъглен, при баба и дядо, по заобиколни пътища. Когато имаме време - така правим. Минаваме и разглеждаме интересни места, които уж са наблизо и по път почти, а никога не сме виждали. Сега тръгнахме по подбалканския път и се отбихме за Ботевградския проход - Арабаконак при село Горно Камарци. Скоро след селото, вляво от пътя се появиха скални пирамиди от ерозирали пясъчници, подобни на тези в Мелник и край село Стоб, но доста по скромни. Спряхме да ги разгледаме. А Любов поснима и цветенца.

Като потеглихме отново, минахме през Арабаконак, спуснахме се под виадукта на автомагистрала Хемус, покрай язовир Бебреш, през Ботевград, покрай Правец. От тук, по пътя за Етрополе, се сетих, че често сме минавали покрай отбивка за Правешкия манастир "Св. Теодор Тирон", но никога не сме го виждали. Завихме по новичък, тесен път и скоро стигнахме. И тук всичко беше новичко - прясно боядисано и ремонтирано, църквата - скоро изрисувана. Но вниманието ми привлече табела, която оказваше началото на екопътека "Манастир "Св. Теодор Тирон" - Правец" зад една от постройките. Решихме да се поразходим. До дървената арка, откъдето се тръгваше, имаше голямо табло с подробно нарисувана карта на пътеката. На нея бяха обозначени и разстоянията в метри от началото до всяка една пейка, маса с пейка, маса с пейки, беседка, чешма... За всяко нещо си имаше условен знак, пояснен в легенда.

Тръгнахме през гората по маркираната пътека. Всякакви млади растения се показваха от земята, току-що разлистени или още на пъпки. Най-различни цветенца се поклащаха от лекия ветрец.

Неусетно стигнахме до място с чешма, камина със скара, тоалетна, маси и пейки. Може  би това бяха "Изворите". На голям пън, точно пред камината, стоеше закована табела "За майстора на скарата", изтъркана от сядане и от дъждовете.

Продължихме нататък. Тук вече се движехме по кален горски път. На една от пейките, покрай които минавахме, ни направиха впечатление огромните черни мравки, които явно я обитаваха.

Докато заобикаляхме огромните локви в дълбоките коловози, оставени от тежките камиони на дървосекачите, ми хрумна, че мога да отводня някои от тях. Взех пръчка и правех малки улейчета, където беше възможно, от локвите към дерето, така че водата да изтече. Бях много доволен - мътилка, черни листа и рядка кал шуртеше, а локвата ставаше по-плитка и по-плитка. Прецених, че така е по-добре за пътя - като е сух тежката машина няма да затъва и да го разваля. А и пешеходците като нас ще минават по-лесно - все пак се намирахме на екопътека.

Тази хубава игра ни позабави.

Стигнахме до открито място и беседка, с прекрасен изглед към цялата Правешка котловина.

Докато почивахме в беседката, Любов забеляза върху розовите си кадифени панталони малка зелена гъсеничка - една от многото, които висяха на тънки паяжинки над пътя ни до сега. "Зелена е от това, което е яла." - каза Любов, понеже е биолог.

Небето притъмня и заплаши с дъжд. А ние не бяхме въобще подготвени - като слязохме от колата беше слънчево. Станахме, за да тръгваме наобратно. С радост минах покрай доста спадналите локви, някои затлачени улейчета отпуших. Дъждът като че ли ни се размина. По пътя си снимахме скоро поникнали букчета с техните странни първи две листа, които нямат нищо общо със следващите им. Любов ми обясни, че така е с много растения, но на някои това не се вижда.

По-нататък, приближавайки манастира, отново минахме покрай пустата поляна, която бях забелязал и на качване. Тя бе покрита с миналогодишни изсъхнали папрати, а между тях като куки се издигаха младите растения, напомнящи на нещо извънземно, а всъщност едни от най-древните живи видове по земята. Динозаврите тях са пасли.

Скоро стигнахме до манастира, където сега имаше доста посетители. Много доволни се качихме в колата и потеглихме към Ъглен.